28 Décembre 2008
Нека уточним термините. Ако беше Доган, щеше да каже "дискурс на омразата", без да се съобразява с избирателите си, които биха различили в сложната думичка звукосъчетанията "диск", "курс" и още нещо, пораждащо далечни асоциации с езика. "Езикът на омразата" обозначава реториката (присъща на на представители на крайната десница), против малцинствени, етнически, религиозни, сексуални, национални и други групи хора. "Език на омразата" има когато тези групи биват публично обвинявани за източник на обществените беди и неуредици.
В западните общества законът ясно е регулирал гражданската и наказателната отговорност за злоупотреба с такъв дискурс. Призивите за колективна саморазправа предизвикват намеса на държавата и може да се стигне до тежки санкции, включително затвор. Ако в България се прилагаха такива европейски критерии, Волен Сидеров щеше най-малкото да е лишен от политически права. По-нюансираните случаи стигат до съда по жалби на асоциации от обидени и засегнати лица. Льо Пен има богат опит в тази област. Като емблематичен случай се помни характеристиката му за асоциативен лидер от африкански произход, когото той определи като "Голямо, лудо зебу" и така предизвика шумен съдебен процес.
Във всички случаи на прекаляване и словесни подхлъзвания на политици в медиите се активизира санитарен рефлекс за политическа коректност. Неуместните думи дълго дрънчат като тенекета, вързани за неудачния оратор по политическия му път. Такъв е случаят с "прочистването с Каршер" (с пароструйка), препоръчано от Саркози като решение за умиротворяване на бунтовните парижки предградия.
Важен момент във възприятието на езика на омразата е, че той не се отнася за политическите групи, които могат да си се мразят колкото си искат. Като се почне от "лъжци" и "лицемери" и се свърши с "бандити", "мафиоти" и "мошеници", характеристиките за политиците подслаждат разговорите на маса, пъстрят печатните медии и ефира, и валят от трибуните на предизборните митинги. По време на стачки и манифестации настъпва истински словесен и визуален разгул.
Не е пресилено да се каже, че правото да мразиш политиците и да го казваш свободно е основна демократична ценност и свещена крава в обществения договор на западните общества. Затова не се е случвало и няма да се случи някой политик да заведе дело срещу работнически или студентски синдикат за това, че са му изгорили чучелото или са го замеряли с яйца. Големите политици стават големи, защото с делата си печелят по-голям процент обществена любов, отколкото омраза.
В демократичните общества призивите към контролиране и цензуриране на медиите се възприемат от общественото мнение именно като "език на омразата" срещу демократичните ценности, като атака срещу обществения договор. Със сигурност нито един политик, който се е опитал "да обуздава" медиите не е прокопсал в дългосрочен план.
Пирински явно функционира по друг обществен договор, с друг морал. Според него манифестантите ги замерят с яйца от прозорците на министерството (на Гагаузов), разследващите журналисти ги овалват в катран и пера (според агента на ДС Кеворк Кеворкян), бият ги през устата, пръстите и всички части на тялото (според Румен Петков), разузнаването дебне не чужди шпиони, а български медии (ДАНС), а антимафиотите гонят и сплашват не бандитите, а блогърите (ГДБОП).
За последната година омразата към демократическите правила изби от всички пори на наследниците на палачите от Белене и Ловеч, и резултатът тутакси беше отчетен в докладите и класациите на правозащитните организации и на европейските институции.
Лошото е, че всички тези явления все по-малко приличат на ехо от комунистическите времена, когато правилата на мразенето и любовта бяха твърдо разписани за медиите: всеотдайна любов към властта, безпощадна омраза към нейните врагове. В посегателствата срещу свободата на словото вече се усеща системност и планиране. Все по-често от високи трибуни нервно се порицава разпасаността на медиите и се препоръчва повече разписаност и регулиране. Докъде ще доведе тази тенденция ли? Погледнете бъдещите енергийни трасета, с които се хвали властта.
Предстои една омразна година на избори. Решителна година, през която ще се реши кой ще празнува 20 години преход през ноември - мимикриралата тирания или нейните жертви. Парадоксът е, че ако искаме демокрацията в България да оцелее, трябва да дадем воля на омразата си към тези, които искат насила, със СЕМ, с ЧУК или с други трибуквеници да потушат омразата ни към тях. Ако искаме да прекратим техните безобразия ние, пишещите, трябва да прекратим с безомразието и също да реагираме системно и координирано.
Тяхната омраза се материализира в средства за принуда и инструменти за мъчения, нашата се въплътява в средства за убеждение, инструмента на презрението и постоянното напомняне за престъпния произход на противника.
Защото не мога да си представя, че има колеги достойни за професията на истината, които дори да са смирени и да не мразят никого по принцип, изпитват нещо друго освен морална погнуса и презрение към сговорната дружинка от лъжци, крадци, бракониери, ДоноСници, поДтиСници и консултиращите ги рекетьори.
